"За мирните жители е руска рулетка какъв взвод ще им се падне"
- Коя дата сме през днешния ден?
- Седмият ден от войната.
След 24 февруари в болницата в Буча по този начин са отбелязвали дните. Броенето стартира, когато там е избухнала първата ракета. 23-годишната Анастасия е интернист, първа година работа в родилен дом 24 в Киев. Не съумява да отиде за интервенция в столицата и прекарва седмица в триетажната болница в Буча. Нахлуването в 40-хилядното градче тя назовава " времето, в което Украйна се съобщи на Русия ".
" Първия ден, в който седях в мазето на дома ни в Буча, слушах изстрелите и ракетите, взех решение - аз съм доктор, нужна съм на хората. Майка ме молеше на колене да не отивам. Баща ми плачеше, само че ме пусна: " Ти си моята горделивост ". Анастасия отива в приемното поделение на болничното заведение и споделя, че е подготвена да работи. Същата вечер на конвейр им карат украински военни - най-малко 70 души. Свикнала да работи в родилно поделение, на Анастасия се постанова в крачка да стане травматолог и хирург.
" Украинските бойци след няколко дни отидоха да водят война още веднъж. Сред ранените имаше и двама-трима руснаци. Тогава още спазвахме правилото на " неутралната територия " и лекувахме всички. Раните на руснаците не бяха тежки, лекувахме ги и ги предавахме на украинските военни. Те мълчаха съвсем от самото начало. Споменаваха единствено че са ги излъгали, че не са знаели къде са ги пратили, споделили им, че е спецоперация, не знаели, че са в Украйна. На третия не издържахме - хайде, измисли нещо друго. В началото нямахме цивилни пациенти. След това докараха първата жителка с раздрано бедро. И по-късно всеки ден по 15-20 ранени. В тези дни Анастасия водела дневник. " Събуждаш се преди будилника, когато още от входа чуваш колата за спешна помощ или просто ранен човек, който е пристигнал самичък. Ставаш. Слагаш ръкавици и маска. Проверяваш стетоскопа на шията ти ли е, катетърът - в джоба ли е, кровоспиращата лента...А в главата ти единствено: Хайде да почваме! "
Точката на изкривяване за Анастасия е, когато на 2 март докарват 4-годишната Катя от Гостомел, ранена в главата. " Тогава осъзнахме, че повече не можем да одобряваме руснаци в болничното заведение. Това беше повсеместен колапс. Гледах още веднъж и още веднъж телцето и в главата ми се въртяха думите на рашистите, че те по мирни хора не стрелят, още по-малко по деца...И от мъглата ми изникват думите на хирурга: Настя, това е дете, подай жълтата лента за прекъсване на кръвоизлива! "
Лекарката споделя, че фамилията на Катя се пробвало да напусне града. Майка й карала, момичето - на задната седалка. Тогава колата е улучена от снаряд, майката умира, осколки засягат детето.
" Осколка имаше в черепа й, по тялото и рани. Тук интервенцията й направи неврохирург, доста се надявахме да я транспортираме до Киев, само че съветските военни не разрешиха. Катя не можеше да приказва, единствено кимаше. Питах я - искаш ли играчка? Кима. Котенце? Не. Кученце? Не. Пони? Да. - Хората от Буча й донесах шест лилави понита.
" Мога да ти покажа дете без ръце "
На другия ден в болничното заведение пристигат четирима съветски военни - единият е връстник на Анастасия. " Двайсет секунди се гледахме, шокирани, питахме се единствено с очи - Какво правиш тук? - А ти за какво си тук? Да изтръпнеш от този взор.
По думите й, военните имали сведения, че в болничното заведение има съветски бойци - само че те към този момент били отведени от украинските спецслужби като пленници. " Военните потеглиха на оглед на стаите с бременните и децата, ние им разрешихме. Украинските бойци им споделили да мълчат, да не почнат да ругаят руснаците ".
Един от съветските бойци, спомня си Анастасия, било момче на 20. " Влезе в кабинета, аз след него. Седнах зад бюрото, той против мен. Мълчахме 30 секунди. Той улови погледа ми, закри оръжието с ръката си. Кимнах - разбрах, че няма да стреля. Той проговори: " Разбирате, че ние по мирни хора не стреляме. Нямаме такова оръжие. Ранените, които видях тук...Не ние сме ги ранили. Четвърти ден пребивавам втори живот. Вие също ни притискате ". Седя и мисля - само че вие не дойдохте тук като туристи, а с оръжие. Той все се опитваше да ме разубеди, а аз - " мога да те заведа да видиш дете без ръце, лежи в безсъзнание. " Той млъкна и си потегли. Повече руснаци в болничното заведение не са идвали.
Главният доктор споделил на медиците, че всичко зависи от командира на съответното поделение. " Ако може по този начин да се каже, на нас ни провървя. Дойдоха и не разстреляха лекарите. А в различен регион на Буча, оттатък жп линията - убийства, разстрели, изнасилвания, тъй като там командвал различен пълководец на взвод ", споделя Анастасия.
" В болничното заведение бях 2 седмици без контакт със света. А след това приятелките ми описаха за жестоки групи руснаци - оттатък жп линията, на левия бряг. Там са станали най-вече убийства и разстрели. Според слуховете, там са били кадировците ".
Анастасия се сеща по какъв начин един боен в болничното заведение й разказал, че елементарните бойци и кадировците се ненавиждали, че всекидневно пускали чеченците в офанзива, от което те се озлобявали, а за мирните поданици е рулетка - какъв взвод ще ти се падне.
На другия ден в болничното заведение докарали 12-годишната Соня. И нейната майка починала. Соня непрекъснато я викала. Ампутирали й ръката. " В стаята се чуваха виковете й и бомбите. Така свикнахме, че дори ни ставаше по-трудно, когато оръдията мълчаха ", споделя Анастасия.
После водят 9-годишната Маша - на дъска, със завързано палтенце. Семейството й било в мазето без връзка и не знаело, че руснаците са въвели предписание: в случай че сте в кола, а не сме оповестили зелен кулоар, разстрелваме.
Местните споделят, че можело да вървят единствено пеша. " Но фамилията на Маша не знаело ", споделя лекарката. Майка й чула, че стрелбата извън стихнала и решила, че в този момент е моментът да бягат. Петима излизат от мазето, качват се в колата и малко откакто потеглят, стартира обстрелът. Раненият татко остава в колата, съседът е убит, а Маша с майка си и по-голямата си сестра съумяват хукнат обратно към мазето. Раняват Маша. Момичето прекарва 2 денонощия в мазето, до момента в който ръката не стартира да бере. В болничното заведение, прекосявайки цяла Буча, я докарват майка й, сестра й и двама съседи. Ръката й била залепена със скоч към дъската.
" Моля ви, отговорете ми почтено - имам ли лява ръка или не? Ще бъда ли здравичка? Ще ми сложите ли розова протеза с цветенца? ", питала Маша Анастасия след интервенцията.
" Да не се гледа в очите "
В болничното заведение в Буча са лекували освен ранени, а и измръзнали, кашлящи деца от неприятните условия в подземията. През март в града е било студено. Персоналът си спомня, по какъв начин една родилка, на която правили цезарово сечение, едвам не замръзнала на улицата. А в операционната без вода и осветяване, уплътнена с чували с пясък, извадили 3.8-килограмовия Женя, който мощно проплакал. " Целият личен състав се снимахме с него. Като на концерт ", споделя Анастасия. Тъй като майката имала още 4 деца, на третия ден след раждането тръгнала към подземието при тях.
Излязла на улицата да чака рейс за бежанци. Било минус 3 градуса. От 10 сутринта до 5 часа вечерта чакала на спирката с тридневния Женя. Не смеела да иде някъде да се стопли, с цел да не изпусне рейса. Той не пристигнал.
" Като се върна в болничното заведение, беше безусловно синя. И бебето и то. Завихме ги с одеала, с грейки. Доколкото знам, успяхапосле да се изтеглят в Киев ", споделя Анастасия.
" Не мога да заставам със скръстени ръце ", споделил 14-годишен младеж, който донесъл в болничното заведение всички лекарства и превързочни материали, които намерил в къщи. След няколко часа се върнал с простреляна ръка. Улучило го, до момента в който носел вода на комшиите в мазето.
" Чак след това разбрахме, че би трябвало да си вържем бели ленти, да не вървим бързо, ръцете да не са в джоба, - споделя Анастасия. - Нашите момчета споделиха, че ни бива да гледаме руснаците в очите. Да няма контакт. А първоначално никой не знаеше какво може и какво не да се прави на улицата ".
" Не можеха да обяснят кой от кое място е стрелял "
Руските бойци, описват локалните, постоянно бяха пияни. В Буча не остана не разграбен магазин или лавка за алкохол. Руските военни и локалните мародери завлякоха всичко, споделя доктор.
В началото нямаше всеобщо принуждение - споделя лекарят. Всичко стартира, когато схванаха, че няма да им се получат тук нещата. Тогава от безиходица започнаха да грабят и да убиват. В средата на март схванаха, че повече няма накъде и започнаха да минират града. Идваха ранени в болничното заведение, не знаеха кой от кое място е стрелял.
На 15 март руснаците отварят филантропичен кулоар от Буча. Анастасия потегля с общата колона. Тогава, по думите й, множеството поданици на града се изтеглят. Остават към 10 000 души. Онези, които са обитавали покрайнините, са оживели. Военните стартират да грабят и взривяват скъпите къщи и кооперации.
" От жилищата изнасяха перални, дамско долни дрехи, тетрадки, маратонки, чай, кафе, течен шоколад ", описват локалните. " Не разбираме по какъв начин живеят там в Русия, при такава беднотия?! ", чудят се локалните. Анастасия знае, че украинската армия бомбардирала дома й, тъй като там се настанили руснаци.
Тя не е видяла всеобщите разстрели. Но и преди 15 март по улиците е имало трупове. " Беше доста студено, труповете бяха добре съхранени ", споделя лекарката.
" Наш човек да ни разстреля ?! "
Уеб-дизайнерката Татяна се разсънва на 24 февруари в Киев от гърмеж. С мъжа си стягат две раници, едната с движимостите на 3-годишния им наследник. Решават да отидат при родителите на мъжа й в Мироцкое, покрай Буча. " Мислехме, че там ще е по-безопасно. По пътя извиках и сестра ми и шурей ми с двегодишната им щерка и двойка другари. Бях уверена, че отиваме на несъмнено място. И по тази причина ги извиках ", споделя 32-годишната Татяна, плачейки.
Но както седнали да обядват, над селото се разнасят гърмежи и всички тичат в мазето. По стените имало плесен, по етажарките доста прахуляк. Татяна и синът й неотдавна преболедували ковид и не спирали да кашлят. " Но имахме печка, а и в къщата към момента имаше газ ".
Разбират, че е невероятно да бягат. Навсякъде в близост стрелят. След 3 дни стопира токът, нямат никаква връзка със света. На 4 март в селото влиза съветската армия.
Пред къщата стопира БТР. Хората в мазето чуват по какъв начин бойците псуват, до момента в който поправят машината. " За първи път в живота ни се молехме и мислехме, че веднага ще влязат и ще ни разстрелят. Слава богу, поправиха БТР-а и потеглиха ".
След половин час идва идната колона. Чуват по какъв начин стопира пред отсрещната къща. Това е домът на свекъра на Татяна - нов, двуетажен, с отлична панорама към Гостомел, Буча и Ирпен.
" Беше доста ужасно. Чувахме стъпките им на двора. Не знаех по кое време ще влязат. Сложих на главата на детето алуминиева купа, като каска. Завих го с одеало и аз не знам за какво - плаче Татяна. - Бяхме сигурни, че в този момент ще влязат и ще ни разстрелят. Чувахме автоматизирани откоси ". Вечерта вратата на мазето се отваря. В тъмнината се подава дуло на автомат. Най-възрастната от групата стартира да се моли да не стрелят. Нареждат им да си предадат телефоните. Бабата и дядото ги дават, останалите съумяват да ги скрият измежду картофите в избата.
" Жените взехме решение да излезе да разберем какво ни чака. Близо до къщата стояха двама боеца, целеха ни с автоматите. Бяха на по 19 години. Единият от Твер, другият от Донбас. А ние със сестра ми сме от Луганск. И ревнахме - по какъв начин по този начин наши хора са пристигнали да ни убиват?! А те разправят, че разбрали, че са в Украйна, чак като минали Припят. И че това не е тяхната война ". БиБиСи оповестява, че разказът на Татяна е доказан от още двама очевидци. После се появил командирът, погледнал в мазето и споделил - не мога да допускам, тук има деца!. Но фамилията остава да живее в подземието. Отвреме в точния момент разрешават на децата да подишат чист въздух на открито. Газ, вода и ток няма. В тоалетната вървят с позволение на военните.
След това идва различен взвод и спецназ. Пращат семейство да отиде в която иска друга къща в селото, а спецназът се настанява в тяхната. Но им разрешават да вземат каквото желаят от къщата. " Имаха един пълководец, Рафаел го назоваха, той описа, че майка му е в Запорожие и не може да си показа, в случай че тя в този момент е в същото състояние там ". Снайперистите даваха бисквити на децата. Но убиха един комшия. Псувал ги.
Татяна не може да повярва, че са се избавили и на тях са се паднали толкоз човечни военни.
На 8 март им споделят, че има зелен кулоар и могат да се изтеглят. Сега фамилията живее в молдовски град, покрай границата с Украйна. (Публикуваме текста със съкращения. Заглавието е на " Сега " )
- Седмият ден от войната.
След 24 февруари в болницата в Буча по този начин са отбелязвали дните. Броенето стартира, когато там е избухнала първата ракета. 23-годишната Анастасия е интернист, първа година работа в родилен дом 24 в Киев. Не съумява да отиде за интервенция в столицата и прекарва седмица в триетажната болница в Буча. Нахлуването в 40-хилядното градче тя назовава " времето, в което Украйна се съобщи на Русия ".
" Първия ден, в който седях в мазето на дома ни в Буча, слушах изстрелите и ракетите, взех решение - аз съм доктор, нужна съм на хората. Майка ме молеше на колене да не отивам. Баща ми плачеше, само че ме пусна: " Ти си моята горделивост ". Анастасия отива в приемното поделение на болничното заведение и споделя, че е подготвена да работи. Същата вечер на конвейр им карат украински военни - най-малко 70 души. Свикнала да работи в родилно поделение, на Анастасия се постанова в крачка да стане травматолог и хирург.
" Украинските бойци след няколко дни отидоха да водят война още веднъж. Сред ранените имаше и двама-трима руснаци. Тогава още спазвахме правилото на " неутралната територия " и лекувахме всички. Раните на руснаците не бяха тежки, лекувахме ги и ги предавахме на украинските военни. Те мълчаха съвсем от самото начало. Споменаваха единствено че са ги излъгали, че не са знаели къде са ги пратили, споделили им, че е спецоперация, не знаели, че са в Украйна. На третия не издържахме - хайде, измисли нещо друго. В началото нямахме цивилни пациенти. След това докараха първата жителка с раздрано бедро. И по-късно всеки ден по 15-20 ранени. В тези дни Анастасия водела дневник. " Събуждаш се преди будилника, когато още от входа чуваш колата за спешна помощ или просто ранен човек, който е пристигнал самичък. Ставаш. Слагаш ръкавици и маска. Проверяваш стетоскопа на шията ти ли е, катетърът - в джоба ли е, кровоспиращата лента...А в главата ти единствено: Хайде да почваме! "
Точката на изкривяване за Анастасия е, когато на 2 март докарват 4-годишната Катя от Гостомел, ранена в главата. " Тогава осъзнахме, че повече не можем да одобряваме руснаци в болничното заведение. Това беше повсеместен колапс. Гледах още веднъж и още веднъж телцето и в главата ми се въртяха думите на рашистите, че те по мирни хора не стрелят, още по-малко по деца...И от мъглата ми изникват думите на хирурга: Настя, това е дете, подай жълтата лента за прекъсване на кръвоизлива! "
Лекарката споделя, че фамилията на Катя се пробвало да напусне града. Майка й карала, момичето - на задната седалка. Тогава колата е улучена от снаряд, майката умира, осколки засягат детето.
" Осколка имаше в черепа й, по тялото и рани. Тук интервенцията й направи неврохирург, доста се надявахме да я транспортираме до Киев, само че съветските военни не разрешиха. Катя не можеше да приказва, единствено кимаше. Питах я - искаш ли играчка? Кима. Котенце? Не. Кученце? Не. Пони? Да. - Хората от Буча й донесах шест лилави понита.
" Мога да ти покажа дете без ръце "
На другия ден в болничното заведение пристигат четирима съветски военни - единият е връстник на Анастасия. " Двайсет секунди се гледахме, шокирани, питахме се единствено с очи - Какво правиш тук? - А ти за какво си тук? Да изтръпнеш от този взор.
По думите й, военните имали сведения, че в болничното заведение има съветски бойци - само че те към този момент били отведени от украинските спецслужби като пленници. " Военните потеглиха на оглед на стаите с бременните и децата, ние им разрешихме. Украинските бойци им споделили да мълчат, да не почнат да ругаят руснаците ".
Един от съветските бойци, спомня си Анастасия, било момче на 20. " Влезе в кабинета, аз след него. Седнах зад бюрото, той против мен. Мълчахме 30 секунди. Той улови погледа ми, закри оръжието с ръката си. Кимнах - разбрах, че няма да стреля. Той проговори: " Разбирате, че ние по мирни хора не стреляме. Нямаме такова оръжие. Ранените, които видях тук...Не ние сме ги ранили. Четвърти ден пребивавам втори живот. Вие също ни притискате ". Седя и мисля - само че вие не дойдохте тук като туристи, а с оръжие. Той все се опитваше да ме разубеди, а аз - " мога да те заведа да видиш дете без ръце, лежи в безсъзнание. " Той млъкна и си потегли. Повече руснаци в болничното заведение не са идвали.
Главният доктор споделил на медиците, че всичко зависи от командира на съответното поделение. " Ако може по този начин да се каже, на нас ни провървя. Дойдоха и не разстреляха лекарите. А в различен регион на Буча, оттатък жп линията - убийства, разстрели, изнасилвания, тъй като там командвал различен пълководец на взвод ", споделя Анастасия.
" В болничното заведение бях 2 седмици без контакт със света. А след това приятелките ми описаха за жестоки групи руснаци - оттатък жп линията, на левия бряг. Там са станали най-вече убийства и разстрели. Според слуховете, там са били кадировците ".
Анастасия се сеща по какъв начин един боен в болничното заведение й разказал, че елементарните бойци и кадировците се ненавиждали, че всекидневно пускали чеченците в офанзива, от което те се озлобявали, а за мирните поданици е рулетка - какъв взвод ще ти се падне.
На другия ден в болничното заведение докарали 12-годишната Соня. И нейната майка починала. Соня непрекъснато я викала. Ампутирали й ръката. " В стаята се чуваха виковете й и бомбите. Така свикнахме, че дори ни ставаше по-трудно, когато оръдията мълчаха ", споделя Анастасия.
После водят 9-годишната Маша - на дъска, със завързано палтенце. Семейството й било в мазето без връзка и не знаело, че руснаците са въвели предписание: в случай че сте в кола, а не сме оповестили зелен кулоар, разстрелваме.
Местните споделят, че можело да вървят единствено пеша. " Но фамилията на Маша не знаело ", споделя лекарката. Майка й чула, че стрелбата извън стихнала и решила, че в този момент е моментът да бягат. Петима излизат от мазето, качват се в колата и малко откакто потеглят, стартира обстрелът. Раненият татко остава в колата, съседът е убит, а Маша с майка си и по-голямата си сестра съумяват хукнат обратно към мазето. Раняват Маша. Момичето прекарва 2 денонощия в мазето, до момента в който ръката не стартира да бере. В болничното заведение, прекосявайки цяла Буча, я докарват майка й, сестра й и двама съседи. Ръката й била залепена със скоч към дъската.
" Моля ви, отговорете ми почтено - имам ли лява ръка или не? Ще бъда ли здравичка? Ще ми сложите ли розова протеза с цветенца? ", питала Маша Анастасия след интервенцията.
" Да не се гледа в очите "
В болничното заведение в Буча са лекували освен ранени, а и измръзнали, кашлящи деца от неприятните условия в подземията. През март в града е било студено. Персоналът си спомня, по какъв начин една родилка, на която правили цезарово сечение, едвам не замръзнала на улицата. А в операционната без вода и осветяване, уплътнена с чували с пясък, извадили 3.8-килограмовия Женя, който мощно проплакал. " Целият личен състав се снимахме с него. Като на концерт ", споделя Анастасия. Тъй като майката имала още 4 деца, на третия ден след раждането тръгнала към подземието при тях.
Излязла на улицата да чака рейс за бежанци. Било минус 3 градуса. От 10 сутринта до 5 часа вечерта чакала на спирката с тридневния Женя. Не смеела да иде някъде да се стопли, с цел да не изпусне рейса. Той не пристигнал.
" Като се върна в болничното заведение, беше безусловно синя. И бебето и то. Завихме ги с одеала, с грейки. Доколкото знам, успяхапосле да се изтеглят в Киев ", споделя Анастасия.
" Не мога да заставам със скръстени ръце ", споделил 14-годишен младеж, който донесъл в болничното заведение всички лекарства и превързочни материали, които намерил в къщи. След няколко часа се върнал с простреляна ръка. Улучило го, до момента в който носел вода на комшиите в мазето.
" Чак след това разбрахме, че би трябвало да си вържем бели ленти, да не вървим бързо, ръцете да не са в джоба, - споделя Анастасия. - Нашите момчета споделиха, че ни бива да гледаме руснаците в очите. Да няма контакт. А първоначално никой не знаеше какво може и какво не да се прави на улицата ".
" Не можеха да обяснят кой от кое място е стрелял "
Руските бойци, описват локалните, постоянно бяха пияни. В Буча не остана не разграбен магазин или лавка за алкохол. Руските военни и локалните мародери завлякоха всичко, споделя доктор.
В началото нямаше всеобщо принуждение - споделя лекарят. Всичко стартира, когато схванаха, че няма да им се получат тук нещата. Тогава от безиходица започнаха да грабят и да убиват. В средата на март схванаха, че повече няма накъде и започнаха да минират града. Идваха ранени в болничното заведение, не знаеха кой от кое място е стрелял.
На 15 март руснаците отварят филантропичен кулоар от Буча. Анастасия потегля с общата колона. Тогава, по думите й, множеството поданици на града се изтеглят. Остават към 10 000 души. Онези, които са обитавали покрайнините, са оживели. Военните стартират да грабят и взривяват скъпите къщи и кооперации.
" От жилищата изнасяха перални, дамско долни дрехи, тетрадки, маратонки, чай, кафе, течен шоколад ", описват локалните. " Не разбираме по какъв начин живеят там в Русия, при такава беднотия?! ", чудят се локалните. Анастасия знае, че украинската армия бомбардирала дома й, тъй като там се настанили руснаци.
Тя не е видяла всеобщите разстрели. Но и преди 15 март по улиците е имало трупове. " Беше доста студено, труповете бяха добре съхранени ", споделя лекарката.
" Наш човек да ни разстреля ?! "
Уеб-дизайнерката Татяна се разсънва на 24 февруари в Киев от гърмеж. С мъжа си стягат две раници, едната с движимостите на 3-годишния им наследник. Решават да отидат при родителите на мъжа й в Мироцкое, покрай Буча. " Мислехме, че там ще е по-безопасно. По пътя извиках и сестра ми и шурей ми с двегодишната им щерка и двойка другари. Бях уверена, че отиваме на несъмнено място. И по тази причина ги извиках ", споделя 32-годишната Татяна, плачейки.
Но както седнали да обядват, над селото се разнасят гърмежи и всички тичат в мазето. По стените имало плесен, по етажарките доста прахуляк. Татяна и синът й неотдавна преболедували ковид и не спирали да кашлят. " Но имахме печка, а и в къщата към момента имаше газ ".
Разбират, че е невероятно да бягат. Навсякъде в близост стрелят. След 3 дни стопира токът, нямат никаква връзка със света. На 4 март в селото влиза съветската армия.
Пред къщата стопира БТР. Хората в мазето чуват по какъв начин бойците псуват, до момента в който поправят машината. " За първи път в живота ни се молехме и мислехме, че веднага ще влязат и ще ни разстрелят. Слава богу, поправиха БТР-а и потеглиха ".
След половин час идва идната колона. Чуват по какъв начин стопира пред отсрещната къща. Това е домът на свекъра на Татяна - нов, двуетажен, с отлична панорама към Гостомел, Буча и Ирпен.
" Беше доста ужасно. Чувахме стъпките им на двора. Не знаех по кое време ще влязат. Сложих на главата на детето алуминиева купа, като каска. Завих го с одеало и аз не знам за какво - плаче Татяна. - Бяхме сигурни, че в този момент ще влязат и ще ни разстрелят. Чувахме автоматизирани откоси ". Вечерта вратата на мазето се отваря. В тъмнината се подава дуло на автомат. Най-възрастната от групата стартира да се моли да не стрелят. Нареждат им да си предадат телефоните. Бабата и дядото ги дават, останалите съумяват да ги скрият измежду картофите в избата.
" Жените взехме решение да излезе да разберем какво ни чака. Близо до къщата стояха двама боеца, целеха ни с автоматите. Бяха на по 19 години. Единият от Твер, другият от Донбас. А ние със сестра ми сме от Луганск. И ревнахме - по какъв начин по този начин наши хора са пристигнали да ни убиват?! А те разправят, че разбрали, че са в Украйна, чак като минали Припят. И че това не е тяхната война ". БиБиСи оповестява, че разказът на Татяна е доказан от още двама очевидци. После се появил командирът, погледнал в мазето и споделил - не мога да допускам, тук има деца!. Но фамилията остава да живее в подземието. Отвреме в точния момент разрешават на децата да подишат чист въздух на открито. Газ, вода и ток няма. В тоалетната вървят с позволение на военните.
След това идва различен взвод и спецназ. Пращат семейство да отиде в която иска друга къща в селото, а спецназът се настанява в тяхната. Но им разрешават да вземат каквото желаят от къщата. " Имаха един пълководец, Рафаел го назоваха, той описа, че майка му е в Запорожие и не може да си показа, в случай че тя в този момент е в същото състояние там ". Снайперистите даваха бисквити на децата. Но убиха един комшия. Псувал ги.
Татяна не може да повярва, че са се избавили и на тях са се паднали толкоз човечни военни.
На 8 март им споделят, че има зелен кулоар и могат да се изтеглят. Сега фамилията живее в молдовски град, покрай границата с Украйна. (Публикуваме текста със съкращения. Заглавието е на " Сега " )
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ